КРЕПОСТИ И КУЛИ


Издигна крепост и ме затвори в нея.
Обрече ме във нея да живея.
Затвори ме във кула без прозорци и врати.
Единствената връзка с всичко външно беше ти.
Научи ме да съществувам по твоя маниер.
Лиши ме от храна не друга, а духовна.
Подхранваше ме само със злоба към света,
която беше пагубна за мен - смъртоносна и отровна.
Даваше ми всеки ден по малки дози
от твоето огорчение и твоя яд.
Накара ме да се отрека от всичко -
от хора, от живот и свят.
Свикна ме да виждам с твоите очи,
да дишам, кажеш ли ми:"Може".
С думи толкова красиви заличи
онзи глас във мене-силен и тревожен.
Един ден ръка невидима разпръсна
облаците, сбрали се над моята кула. И разбрах -
бях свикнала да виждам само в теб живота.
И душата полумъртва проумя,
че си ме водил не към Рая,а към Голгота.
Заблъсках се със ярост във стените.
Знаех вече- за мене ти не бе спасител.
И заедно със болката от разкървавения ми юмрук
в главата ми кънтеше думата-"мъчител".
И те намразих силно, както бях те обичала преди-
безумно, лудо, страстно.
И съзрях в очите ти всичките злини,
които трупаше върху ми със години- безмилостно и властно.
Но и сега, след толкова години,
признавам ти едно- ти бе добър строител.
Издигайки кули нерушими
на чувствата ми бе добър рушител.
Незнам как съумях да се измъкна
от тази крепост без прозорци и врати.
Обичах я, обичах да съм несвободна,
тъй както ме беше учил ти.
Сега се уча пак, но да съм свободна.
Опитвам се да науча теб дори.
И за тази цел ще те затворя
в кула без прозорци и врати!

ГОНИТБИ С ВЯТЪРА


- Върни се победител! Ще те обсипя с лаври.
Ще те обичам много и ще ти простя,
че тръгваш, за да плюеш срещу вятъра
и ме оставяш тук сама.

- Да, тръгвам! Затова прости ми.
Аз трябва да се боря срещу вятъра и да търся свобода.
И бога ми, аз искам да се върна -
като победител, с вдигната глава.
Ала незнам дали ще се завърна.
Незнам дали ще победя.
Ето защо сега ще те прегърна
и нека се оставим на мига.
Може вятъра да не надвия,
може и да не открия свобода,
може дори това, което имам да убия-
наречи го човешка суета,но аз трябва да замина!
Защото нещо вътре в мен напира
и ако не отида ще умра!
Погледни ме, чувствам се безкрайно смел и силен!
И едновременно с това безкрайно слаб и плах.
Чувствам се безкрайно грешен,
а знам, че не извършвам грях.
И чувствам.....ВСИЧКО!
Вътре в мен е като градина с хиляди цветя.
В която всяко цвете е красиво,
но в дъха си носи и смъртта.
И знам, че ще умра, но пак посягам-
вдишвам смъртоносния им аромат.
И чувствата ми са такива -
смъртоносни, но не могат да се спрат.
За добро или за зло - отивам.
Ти оставаш - за добро или за зло.
Извини ме, ала думи не намирам.
Но за какво са думи, за какво?
Ако се върна посрещни ме с радост.
Ако ли не - плачи за моята младост.
Излез навън и просто помълчи.
И нека вятърът изсуши твоите сълзи.

Винаги съм знаела, че искам да се занимавам с нещо, в което се влага някакво творчество. Може би затова точни науки като математика и физика са ми тооооолкова далечни. Скука, скука и пак скука. Кажи ми "математика" и мозъкът ми моментално блокира и отказва да даде каквато и да е информация по въпроса. Пълен блокаж на системата. Но пък системата веднага ще се разблокира, ако стане въпрос за литература, музика, рисуване или нещо от този сорт. Падам си по тези неща, които моята "половинка" нарича "дъра-бъра, дъра-бъра".Е, незнам дали противоположностите се привличат, защото вече споменах, че не съм много наясно с физичните закони, но това е факт-той търси логика във всичко, а аз го удрям на чувства, пък каквото стане. Затова понякога ми идва отвътре да седна и да напиша нещо. Не твърдя, че има голяма литературна стойност, но това ми напира от душата и за това пиша. Аматьорска работа, но това като че ли е част от дълго търсеното съпрекосновение с творческото, с различното, с неежедневното. Ще се радвам, ако споделите мнения, пък били те и критични.

Като гледам прекрасните лалета на снимката и се амбицирам да ходя да садя цветя. Изведнъж много ми се приисква да насадя десетки прекрасни цветя, които да ме залеят с красота. Тогава се сещам, че все пак живея в панелен блок и мигом падам от облаците. Но не за дълго - такава ми е природата.Обяздването на облаци не е за всеки, защото ако паднеш доста боли. Но пък какво толкова -вярно, че синините в душата зарастват доста бавно, но пък децата продължават да тичат, въпреки че падат и си обелват коляното. Същото е - само нека си останем малко деца. Така по лесно ще се радваме на цветята, на птичките и на дребните неща, които всекидневно подминаваме.

Белият вълк


Щом нощем тихо изгрееше луната
и потънеше всичко в мрак и самота
пак воят тъжен оглушаваше гората
и раздираше сърцето ми и настаналата тишина.
Чувах го как вие там ,далече.
Усещах даже как сърцето го боли.
Как ридае там, както всяка вечер -
белият вълк със тъжните очи.
Знам, гората беше тясна.
Тясна беше цялата земя
за мъката му пареща и вечна.
Беше вълк, но имаше душа.
И всяка вечер, толкова години
незнаеше утеха и покой.
Как исках да изляза, да го открия
и да слея гласа си с неговия вой.
Виждах го как скита без посока
през прозореца на стаята.
Понякога поглеждаше към мен.
Очите му със моите се срещаха
и сякаш ме държаха в плен.
Виждах очите му - тъжни ....човешки.
- Бях човек - казваха, -виж ме сега!
Живях живот, изпълнен с грешки.
Родих се човек, но вълк ще умра.
И аз отидох. Чакаше ме. Спрях до него.
После седнах на влажната скала.
Той стоеше притихнал, сякаш уплашен,
обвит от мрак и есенна мъгла.
- Не съм принц омагьосан и дори да ме целунеш
ще си остана пак звяр.-
въздъхна и сякаш свали
от плещите си целия товар.
Човек не е стъпвал тук от години.
не ги допускам до вълчия си свят.
Защото колкото и да се старая, звяр сък
и често ме обзема вълчи глад.
Виж ме, бил съм всичко,
бил съм и разбойник.
Бягал съм от всичко,
оставал съм без дъх.
Грабил съм и съм убивал.
Казвах си:"Човек за човека е вълк".
Ала не съм бил всякога разбойник -
ме пБях човек като всички, но тази злоба човешка!
Захраниха ме с гняв и с гняв растях.
Бях човек, но другите за мене бяха вълци.
Пролял съм зарад тях реки от сълзи.
Аз молех се за тях, все давах, давах.
Те ме презираха, аз ги уважавах.
Ала сърцето ми все повече кървеше.
Да беше камък пак щеше да кърви, пък и не беше!
И ги намразих, тях , дето наричаха се хора.
Дето прекършваха и волята ми без умора.
И реших да отвърна, почувствах умора.
Реших, че е време с тях да се боря.
Станах разбойник, удрях и биех.
А нощем оставах пак сам и от болка виех.
И казвах си: "Човек вълк е за човека!
Господи, прати ми утеха!
Превърни ме във вълк, превърни ме във звяр,
да се почувствам силен и за ден макар!"
И ето ме - седя пред теб във вълча кожа.
И, боже мой, така е по-добре.
Защото човек убива за развлечение,
а вълкът убива, за да не умре.
Замълча. Погледна ме право в очите:
- Не им се давай, хапи ги, хапи.
Обиждат ли те- ръмжи и нападай.
Щом те ранят и ти ги рани.
Погледнах го. Козината му бе мокра-
не от росата, от сълзи.
Обърна се и тихо си тръгна-
белият вълк с тъжните очи.

И още нещо, което се получи като резултат от една изгубена любов:

Какъв бе за мен


Изплува от мъглата като черен призрак.
Познах те и обзе ме силен страх.
Погледът ти ме обгърна безпощадно,
полазиха ме тръпки, макар че ти изглеждаше почти плах.
Земята се разтвори и между нас изникна бездна.
Аз стоях от другата страна. Мълчах.
И взирах се към теб в нощта беззвездна.
Чаках те да дойдеш. И ме беше страх.
От пропастта излязоха искрящи пламъци.
Ти се замисли. И се спря.
Очите ти се взираха във мен - огромни черни кладенци,
които ми обещаваха света.
Не вярвах, но пък толкова исках да повярвам.
Исках да тръгна към теб, да протегна ръка.
Исках да изпитам онази сладка болка.
Исках да ти вярвам, пък ако ще да умра.
И угасих пламъците в черната бездна.
Дори издигнах между двама ни мост.
Ти се усмихна - обеща ми толкова болка!
Аз те посрещнах като скъп гост.
Докоснах те. И ти ме опари.
Погледнах те. И ослепях.
Краката ми се подкосиха, не можех да стана.
Лежах в нозете ти. Живях!
Повиках те. Ти си беше отишъл.
Беше се стопил в мъглата като дух.
Боже мой, та аз още ти вярвах!
Далечен звън на камбани дочух.
И ето - ти ме довърши.
Знаех, че ще ме погубиш. Но не изпитах страх.
Изпитах отново сладката болка и можех да кажа:
Преди да умра, аз живях!

Понякога, когато ме обземе онова странно настроение, когато нещо ти понатежава отвътре и малко ти е "криво" на душата, тогава взимам лист и химикалка и гледам какво ще се получи този път като резултат от настроението ми . Това е един от резултатите:


Младост


Младостта ти няма да е вечна.
Животът капка подир капка ще ти я отнеме.
И няма смисъл да опитваш да го спираш-
това само ще утвърди силата на Господаря Време.
Младостта ти няма да се върне.
Потърси я в своите деца.
В техните очи открий частица от онзи силен пламък,
който бил е някога във твоите очи
и който без милост отнела ти е старостта.
Спомените хубави остават.
Лошите ги захвърли-
отречи ги, прокълни ги и ги погреби.
Те ще възкръснат някой ден, ще те обсебят,
ще те разплачат безутешно, но помни-
младостта ти вече няма да я има,
ще останат спомените, мокри от сълзи.

-Изгибих я! И даже да я търся
вече никога не ще открия огромната Й красота.
Бях млад и непрестанно си повтарях:
"Най-силното ми оръжие е младостта".
Но вече съм безсилен. Остарях.
и ето ме - стар,отчаян, уморен.
Проклинам отражението в огледалото.
И остарявам с още ден.
И мразя живота че не спря,когато бях на двайсет.
И не спира сега, когато вече остарях.
Но аз все още се опитвам да дръпна шалтера на времето.
Макар да зная, че се опитвам да възродя
изгорялото дърво от дървената прах.
И ме боли. Разбивам огледалото,
но от това не ставам млад.
Спирам стрелките на часовника,
но не спира вечния за младост глад.
Но ето, изведнъж разбирам,
че има още много да остарявам.
Че има още много непознати пътища,
които чакат мен да ги откривам, да ги опознавам.
И пак тичам да се погледна в огледалото -
броя бръчките, взирам се в очите.
И виждам че в тях все нещо е останало,
нещо дребно, но безценно-частица от мечтите.
И гледам как времето минава,
но сякаш по бавно от преди.
Минава покрай мен и си отива,
но мен по - малко ме боли.
И тръгвам да отъпквам нови пътища,
които сякаш само мене чакат.
И нося вътре в спомените младостта
и разпръсквам с нея мрака.
И я обичам, и я търся още,нея - младостта.
И я откривам всеки ден в очите на своите деца.
Изпитвам малко ревност, но и гордост затова,
че аз им завещах
да се опитват да дръпнат шалтера на времето
и да възкресяват изгорялото дърво от дървената прах.