Белият вълк


Щом нощем тихо изгрееше луната
и потънеше всичко в мрак и самота
пак воят тъжен оглушаваше гората
и раздираше сърцето ми и настаналата тишина.
Чувах го как вие там ,далече.
Усещах даже как сърцето го боли.
Как ридае там, както всяка вечер -
белият вълк със тъжните очи.
Знам, гората беше тясна.
Тясна беше цялата земя
за мъката му пареща и вечна.
Беше вълк, но имаше душа.
И всяка вечер, толкова години
незнаеше утеха и покой.
Как исках да изляза, да го открия
и да слея гласа си с неговия вой.
Виждах го как скита без посока
през прозореца на стаята.
Понякога поглеждаше към мен.
Очите му със моите се срещаха
и сякаш ме държаха в плен.
Виждах очите му - тъжни ....човешки.
- Бях човек - казваха, -виж ме сега!
Живях живот, изпълнен с грешки.
Родих се човек, но вълк ще умра.
И аз отидох. Чакаше ме. Спрях до него.
После седнах на влажната скала.
Той стоеше притихнал, сякаш уплашен,
обвит от мрак и есенна мъгла.
- Не съм принц омагьосан и дори да ме целунеш
ще си остана пак звяр.-
въздъхна и сякаш свали
от плещите си целия товар.
Човек не е стъпвал тук от години.
не ги допускам до вълчия си свят.
Защото колкото и да се старая, звяр сък
и често ме обзема вълчи глад.
Виж ме, бил съм всичко,
бил съм и разбойник.
Бягал съм от всичко,
оставал съм без дъх.
Грабил съм и съм убивал.
Казвах си:"Човек за човека е вълк".
Ала не съм бил всякога разбойник -
ме пБях човек като всички, но тази злоба човешка!
Захраниха ме с гняв и с гняв растях.
Бях човек, но другите за мене бяха вълци.
Пролял съм зарад тях реки от сълзи.
Аз молех се за тях, все давах, давах.
Те ме презираха, аз ги уважавах.
Ала сърцето ми все повече кървеше.
Да беше камък пак щеше да кърви, пък и не беше!
И ги намразих, тях , дето наричаха се хора.
Дето прекършваха и волята ми без умора.
И реших да отвърна, почувствах умора.
Реших, че е време с тях да се боря.
Станах разбойник, удрях и биех.
А нощем оставах пак сам и от болка виех.
И казвах си: "Човек вълк е за човека!
Господи, прати ми утеха!
Превърни ме във вълк, превърни ме във звяр,
да се почувствам силен и за ден макар!"
И ето ме - седя пред теб във вълча кожа.
И, боже мой, така е по-добре.
Защото човек убива за развлечение,
а вълкът убива, за да не умре.
Замълча. Погледна ме право в очите:
- Не им се давай, хапи ги, хапи.
Обиждат ли те- ръмжи и нападай.
Щом те ранят и ти ги рани.
Погледнах го. Козината му бе мокра-
не от росата, от сълзи.
Обърна се и тихо си тръгна-
белият вълк с тъжните очи.