И още нещо, което се получи като резултат от една изгубена любов:

Какъв бе за мен


Изплува от мъглата като черен призрак.
Познах те и обзе ме силен страх.
Погледът ти ме обгърна безпощадно,
полазиха ме тръпки, макар че ти изглеждаше почти плах.
Земята се разтвори и между нас изникна бездна.
Аз стоях от другата страна. Мълчах.
И взирах се към теб в нощта беззвездна.
Чаках те да дойдеш. И ме беше страх.
От пропастта излязоха искрящи пламъци.
Ти се замисли. И се спря.
Очите ти се взираха във мен - огромни черни кладенци,
които ми обещаваха света.
Не вярвах, но пък толкова исках да повярвам.
Исках да тръгна към теб, да протегна ръка.
Исках да изпитам онази сладка болка.
Исках да ти вярвам, пък ако ще да умра.
И угасих пламъците в черната бездна.
Дори издигнах между двама ни мост.
Ти се усмихна - обеща ми толкова болка!
Аз те посрещнах като скъп гост.
Докоснах те. И ти ме опари.
Погледнах те. И ослепях.
Краката ми се подкосиха, не можех да стана.
Лежах в нозете ти. Живях!
Повиках те. Ти си беше отишъл.
Беше се стопил в мъглата като дух.
Боже мой, та аз още ти вярвах!
Далечен звън на камбани дочух.
И ето - ти ме довърши.
Знаех, че ще ме погубиш. Но не изпитах страх.
Изпитах отново сладката болка и можех да кажа:
Преди да умра, аз живях!