БРАЦИГОВО-ЕДИН ГРАД НА ВЪСТАНИЯ,РАЗЦВЕТ И ЗАБРАВА!




Незнам дали се посещавали Пазарджишка област. Мястото, за което ще пиша сега се намира на около 24 км. южно от град Пазарджик - едно наистина живописно място с прекрасна природа и най-чистия въздух в Европа(според проучвания на НАСА от 2004г.). В град Брацигово можете да се насладите на чудесни пейзажи, да посетите старият квартал с неговите възрожденски къщи, да запалите свещ в църквата "Свети Йоан Предтеча", която е истински паметник на културата, защото е построена през 1833г. и се слави със своята камбанария -най-високата на Балканския полуостров. Прекрасна църква, наистина, и с още по-прекрасни хора, които се грижат за нейното поддържане и за пълната с цветя и гледана с много любов градина. Място, което наистина трябва да се посети!
Освен възрожденските къщи, страхотният климат, запазените паметници на културата- включително и много спомени от Априлското въстание), друг дар на природата за градчето са изворите с минерална вода.Чудесен дар наистина, но незнам защо никой си няма и идея как по-рационално да го използва. Преди години близо до извора имаше и баня с минерална вода. Но след множество ремонти и откривания винаги се стигаше и до неизменните закривания. Много жалко. Сега близо до изворите има модерен басейн в тон със съвременните изисквания, но изобщо не е същото. Подобни места има хиляди. Но както и да е! Отклоних се май от темата.
Искам да спомена и някои ястия, които са си типични за Брацигово. Първо идват брациговските милинки - правят се топчета от хлебно тесто, потапят се в мазнина(най-добре смес от олио, масло и свинска мас),нареждат се в тава едно до друго, а накрая се поръсват със смес от мазнина, сол и брашно- да стане като кашичка. Оставят се да втасат и се пекат. Невероятно вкусна закуска. Едно време ги правеха в градските фурни за хляб - да си оближеш пръстите!
Друго типично ястие е т.нар. "тепси кебап" - хапки от свинско месо, запържени в мазнина. После се изваждат, а в същата мазнина се пържи праз. Малко преди да се извади се слагат отново месцата и се поръсва с черен и червен пипер и сол. Страхотно!!!
И третото ястие, което ще спомена е "шупка-фасул" - когато стане готов зеления фасул се обира и се нанизва на низи, които се оставят да съхнат на проветриво място до зимата. След това се вари заедно със свински джолан и се запържва с олио и червен пипер преди изваждане. Вкусно!!!
Колкото и да пиша обаче,друго е човек лично да посети градчето и да види всичко с очите си. Иначе всичко остава просто думи.

ПОЖАР

И за нищо сълза аз не пролях.
За нищо и душата ми не трепна.
Не бях от камък, човек аз бях,
който луташе се в нощ беззвездна.
Гледах как край мен минаваше тъга-
аз махвах и за поздрав и я отминавах.
Покрай мен обвито бе в мъгла,
но виждах слънцето и бързо я забравях.
Закалих душата си и си надянах маска.
Обичах да воювам, да се боря.
И хем търсех грозното, хем се отвращавах.
Действах непрестанно, не обичах да говоря.
Много белези покриха тялото.
Още повече покриха и душата.
Научих се да търся кал,
дори да виждах пред себе си позлата.
И търсех нещо, даже го сънувах.
Събуждах се сутрин, потънала в пот.
Но какво търсех, за какво бленувах?
Не знаех. Но за него бих дала цял един живот.
И търсех ГО със странно озлобление.
Чувствах, че ГО губя и много ме болеше.
Исках да измисля жестоко отмъщение
и така ТО все по-далеч от мене беше.
За никого нямаше вече пощада.
Минавах и след себе си оставях пожар.
Търсех с нещо да изпълня дните си,
да възпламеня изгасналата жар.
И пак сънувах. И отново се будих.
И пак търсех, без да зная какво.
Преследвах незнайното и силно мразех,
но пак незнаех какво и без да зная защо.
И така минаваха годините
без да получа онзи безценен дар.
Без да получа своето просветление.
И просто се оставих в ръцете на времето.
Казах си:"Да живея днес. А след мен-ПОЖАР!"

РОБСТВО

Познаваше добре живота и правилата му.
И чак до гроб щеше да се кланя пред всичко и пред всеки
и да живее като роб.
Загуби и малкото смелост, която бе му останала.
Отрече всичко- и себе си, и Бог.
Превърна се във жива сянка.
И живя като роб.
Сънуваше се често -виждаше се много храбър,
крещеше силно и размахваше пръст.
Но на сутринта пак доземи се кланяше
и носеше гордо робския кръст.
Не бе роден страхливец.
Беше се родил беден и свободен. Но забогатя.
И пред свободата предпочете златото и суетата.
Богатството държеше го във плен.
Иначе душата му бе бедна.
И със парите си сваляше звезди,
а душата му бе твърде земна.
Мразеше да бъде роб.
Но обичаше това, което робството му даде.
Живееше спокоен, безгрижен живот.
А в замяна в робство се продаде.
Робство не друго, а духовно,
което му завързваше езика и очите.
И тъй като беше и робство благородно-запушваше му и ушите.
И той отхвърляше всичко, което кажеше, видеше и чуеше,
защото беше роб.
И защото щеше да вярва,
че и в робството си е свободен чак до гроб.

Липсата на човеколюбие или
защо българинът е второ качество човек



Неотдавна гледах едно телевизионно предаване, в което даваха репортаж от изложение за сирена в Италия. Изложение на сирене-голяма работа! Но кое ме впечатли и до голяма степен ме ядоса: на въпросното изложение участваха и български продукти, имаше видове сирена, които не съм и мислила че се правят в нашата родина. А това, което ме ядоса е , че явно трябва да отида до Италия, за да опитам истинско българско сирене. И се запитах :защо аз и моите деца трябва да ядем някакво подобие на храна-млечни продукти без мляко, салами без месо, хляб с оцветители, избелители и подобрители. Защо истинските български продукти с високо качество отиват в чужбина.
Защо млекопроизводителите фалират, а тировете пълни със сухо мляко се увеличават.
Защо българската земя пустее, а ядем картофи от Египет, ягоди от Израел, дини от Иран, домати и краставици от Турция, сини сливи от Гърция......
И тогава си казах, че явно аз съм човек, ама някак второ качество. И затова май хапвам храна второ качество, нося дрехи второ качество, ползвам здравни услуги пак второ качество. Незнам кой е виновен за това, че нищо не произвеждаме, а всичко внасяме, пък и не ме интересува. Аз не съм политик, че да обвинявам и да търся вина упредимно у другите. Аз мога да направя нещо, което зависи от мен -в магазина търся продукт с етикет "Произведено в България" и дори да е малко по- скъп от вносните стоки се чувствам по-добре като знам, че е дошло от собствената ми земя.

КРЕПОСТИ И КУЛИ


Издигна крепост и ме затвори в нея.
Обрече ме във нея да живея.
Затвори ме във кула без прозорци и врати.
Единствената връзка с всичко външно беше ти.
Научи ме да съществувам по твоя маниер.
Лиши ме от храна не друга, а духовна.
Подхранваше ме само със злоба към света,
която беше пагубна за мен - смъртоносна и отровна.
Даваше ми всеки ден по малки дози
от твоето огорчение и твоя яд.
Накара ме да се отрека от всичко -
от хора, от живот и свят.
Свикна ме да виждам с твоите очи,
да дишам, кажеш ли ми:"Може".
С думи толкова красиви заличи
онзи глас във мене-силен и тревожен.
Един ден ръка невидима разпръсна
облаците, сбрали се над моята кула. И разбрах -
бях свикнала да виждам само в теб живота.
И душата полумъртва проумя,
че си ме водил не към Рая,а към Голгота.
Заблъсках се със ярост във стените.
Знаех вече- за мене ти не бе спасител.
И заедно със болката от разкървавения ми юмрук
в главата ми кънтеше думата-"мъчител".
И те намразих силно, както бях те обичала преди-
безумно, лудо, страстно.
И съзрях в очите ти всичките злини,
които трупаше върху ми със години- безмилостно и властно.
Но и сега, след толкова години,
признавам ти едно- ти бе добър строител.
Издигайки кули нерушими
на чувствата ми бе добър рушител.
Незнам как съумях да се измъкна
от тази крепост без прозорци и врати.
Обичах я, обичах да съм несвободна,
тъй както ме беше учил ти.
Сега се уча пак, но да съм свободна.
Опитвам се да науча теб дори.
И за тази цел ще те затворя
в кула без прозорци и врати!

ГОНИТБИ С ВЯТЪРА


- Върни се победител! Ще те обсипя с лаври.
Ще те обичам много и ще ти простя,
че тръгваш, за да плюеш срещу вятъра
и ме оставяш тук сама.

- Да, тръгвам! Затова прости ми.
Аз трябва да се боря срещу вятъра и да търся свобода.
И бога ми, аз искам да се върна -
като победител, с вдигната глава.
Ала незнам дали ще се завърна.
Незнам дали ще победя.
Ето защо сега ще те прегърна
и нека се оставим на мига.
Може вятъра да не надвия,
може и да не открия свобода,
може дори това, което имам да убия-
наречи го човешка суета,но аз трябва да замина!
Защото нещо вътре в мен напира
и ако не отида ще умра!
Погледни ме, чувствам се безкрайно смел и силен!
И едновременно с това безкрайно слаб и плах.
Чувствам се безкрайно грешен,
а знам, че не извършвам грях.
И чувствам.....ВСИЧКО!
Вътре в мен е като градина с хиляди цветя.
В която всяко цвете е красиво,
но в дъха си носи и смъртта.
И знам, че ще умра, но пак посягам-
вдишвам смъртоносния им аромат.
И чувствата ми са такива -
смъртоносни, но не могат да се спрат.
За добро или за зло - отивам.
Ти оставаш - за добро или за зло.
Извини ме, ала думи не намирам.
Но за какво са думи, за какво?
Ако се върна посрещни ме с радост.
Ако ли не - плачи за моята младост.
Излез навън и просто помълчи.
И нека вятърът изсуши твоите сълзи.

Винаги съм знаела, че искам да се занимавам с нещо, в което се влага някакво творчество. Може би затова точни науки като математика и физика са ми тооооолкова далечни. Скука, скука и пак скука. Кажи ми "математика" и мозъкът ми моментално блокира и отказва да даде каквато и да е информация по въпроса. Пълен блокаж на системата. Но пък системата веднага ще се разблокира, ако стане въпрос за литература, музика, рисуване или нещо от този сорт. Падам си по тези неща, които моята "половинка" нарича "дъра-бъра, дъра-бъра".Е, незнам дали противоположностите се привличат, защото вече споменах, че не съм много наясно с физичните закони, но това е факт-той търси логика във всичко, а аз го удрям на чувства, пък каквото стане. Затова понякога ми идва отвътре да седна и да напиша нещо. Не твърдя, че има голяма литературна стойност, но това ми напира от душата и за това пиша. Аматьорска работа, но това като че ли е част от дълго търсеното съпрекосновение с творческото, с различното, с неежедневното. Ще се радвам, ако споделите мнения, пък били те и критични.

Като гледам прекрасните лалета на снимката и се амбицирам да ходя да садя цветя. Изведнъж много ми се приисква да насадя десетки прекрасни цветя, които да ме залеят с красота. Тогава се сещам, че все пак живея в панелен блок и мигом падам от облаците. Но не за дълго - такава ми е природата.Обяздването на облаци не е за всеки, защото ако паднеш доста боли. Но пък какво толкова -вярно, че синините в душата зарастват доста бавно, но пък децата продължават да тичат, въпреки че падат и си обелват коляното. Същото е - само нека си останем малко деца. Така по лесно ще се радваме на цветята, на птичките и на дребните неща, които всекидневно подминаваме.

Белият вълк


Щом нощем тихо изгрееше луната
и потънеше всичко в мрак и самота
пак воят тъжен оглушаваше гората
и раздираше сърцето ми и настаналата тишина.
Чувах го как вие там ,далече.
Усещах даже как сърцето го боли.
Как ридае там, както всяка вечер -
белият вълк със тъжните очи.
Знам, гората беше тясна.
Тясна беше цялата земя
за мъката му пареща и вечна.
Беше вълк, но имаше душа.
И всяка вечер, толкова години
незнаеше утеха и покой.
Как исках да изляза, да го открия
и да слея гласа си с неговия вой.
Виждах го как скита без посока
през прозореца на стаята.
Понякога поглеждаше към мен.
Очите му със моите се срещаха
и сякаш ме държаха в плен.
Виждах очите му - тъжни ....човешки.
- Бях човек - казваха, -виж ме сега!
Живях живот, изпълнен с грешки.
Родих се човек, но вълк ще умра.
И аз отидох. Чакаше ме. Спрях до него.
После седнах на влажната скала.
Той стоеше притихнал, сякаш уплашен,
обвит от мрак и есенна мъгла.
- Не съм принц омагьосан и дори да ме целунеш
ще си остана пак звяр.-
въздъхна и сякаш свали
от плещите си целия товар.
Човек не е стъпвал тук от години.
не ги допускам до вълчия си свят.
Защото колкото и да се старая, звяр сък
и често ме обзема вълчи глад.
Виж ме, бил съм всичко,
бил съм и разбойник.
Бягал съм от всичко,
оставал съм без дъх.
Грабил съм и съм убивал.
Казвах си:"Човек за човека е вълк".
Ала не съм бил всякога разбойник -
ме пБях човек като всички, но тази злоба човешка!
Захраниха ме с гняв и с гняв растях.
Бях човек, но другите за мене бяха вълци.
Пролял съм зарад тях реки от сълзи.
Аз молех се за тях, все давах, давах.
Те ме презираха, аз ги уважавах.
Ала сърцето ми все повече кървеше.
Да беше камък пак щеше да кърви, пък и не беше!
И ги намразих, тях , дето наричаха се хора.
Дето прекършваха и волята ми без умора.
И реших да отвърна, почувствах умора.
Реших, че е време с тях да се боря.
Станах разбойник, удрях и биех.
А нощем оставах пак сам и от болка виех.
И казвах си: "Човек вълк е за човека!
Господи, прати ми утеха!
Превърни ме във вълк, превърни ме във звяр,
да се почувствам силен и за ден макар!"
И ето ме - седя пред теб във вълча кожа.
И, боже мой, така е по-добре.
Защото човек убива за развлечение,
а вълкът убива, за да не умре.
Замълча. Погледна ме право в очите:
- Не им се давай, хапи ги, хапи.
Обиждат ли те- ръмжи и нападай.
Щом те ранят и ти ги рани.
Погледнах го. Козината му бе мокра-
не от росата, от сълзи.
Обърна се и тихо си тръгна-
белият вълк с тъжните очи.

И още нещо, което се получи като резултат от една изгубена любов:

Какъв бе за мен


Изплува от мъглата като черен призрак.
Познах те и обзе ме силен страх.
Погледът ти ме обгърна безпощадно,
полазиха ме тръпки, макар че ти изглеждаше почти плах.
Земята се разтвори и между нас изникна бездна.
Аз стоях от другата страна. Мълчах.
И взирах се към теб в нощта беззвездна.
Чаках те да дойдеш. И ме беше страх.
От пропастта излязоха искрящи пламъци.
Ти се замисли. И се спря.
Очите ти се взираха във мен - огромни черни кладенци,
които ми обещаваха света.
Не вярвах, но пък толкова исках да повярвам.
Исках да тръгна към теб, да протегна ръка.
Исках да изпитам онази сладка болка.
Исках да ти вярвам, пък ако ще да умра.
И угасих пламъците в черната бездна.
Дори издигнах между двама ни мост.
Ти се усмихна - обеща ми толкова болка!
Аз те посрещнах като скъп гост.
Докоснах те. И ти ме опари.
Погледнах те. И ослепях.
Краката ми се подкосиха, не можех да стана.
Лежах в нозете ти. Живях!
Повиках те. Ти си беше отишъл.
Беше се стопил в мъглата като дух.
Боже мой, та аз още ти вярвах!
Далечен звън на камбани дочух.
И ето - ти ме довърши.
Знаех, че ще ме погубиш. Но не изпитах страх.
Изпитах отново сладката болка и можех да кажа:
Преди да умра, аз живях!

Понякога, когато ме обземе онова странно настроение, когато нещо ти понатежава отвътре и малко ти е "криво" на душата, тогава взимам лист и химикалка и гледам какво ще се получи този път като резултат от настроението ми . Това е един от резултатите:


Младост


Младостта ти няма да е вечна.
Животът капка подир капка ще ти я отнеме.
И няма смисъл да опитваш да го спираш-
това само ще утвърди силата на Господаря Време.
Младостта ти няма да се върне.
Потърси я в своите деца.
В техните очи открий частица от онзи силен пламък,
който бил е някога във твоите очи
и който без милост отнела ти е старостта.
Спомените хубави остават.
Лошите ги захвърли-
отречи ги, прокълни ги и ги погреби.
Те ще възкръснат някой ден, ще те обсебят,
ще те разплачат безутешно, но помни-
младостта ти вече няма да я има,
ще останат спомените, мокри от сълзи.

-Изгибих я! И даже да я търся
вече никога не ще открия огромната Й красота.
Бях млад и непрестанно си повтарях:
"Най-силното ми оръжие е младостта".
Но вече съм безсилен. Остарях.
и ето ме - стар,отчаян, уморен.
Проклинам отражението в огледалото.
И остарявам с още ден.
И мразя живота че не спря,когато бях на двайсет.
И не спира сега, когато вече остарях.
Но аз все още се опитвам да дръпна шалтера на времето.
Макар да зная, че се опитвам да възродя
изгорялото дърво от дървената прах.
И ме боли. Разбивам огледалото,
но от това не ставам млад.
Спирам стрелките на часовника,
но не спира вечния за младост глад.
Но ето, изведнъж разбирам,
че има още много да остарявам.
Че има още много непознати пътища,
които чакат мен да ги откривам, да ги опознавам.
И пак тичам да се погледна в огледалото -
броя бръчките, взирам се в очите.
И виждам че в тях все нещо е останало,
нещо дребно, но безценно-частица от мечтите.
И гледам как времето минава,
но сякаш по бавно от преди.
Минава покрай мен и си отива,
но мен по - малко ме боли.
И тръгвам да отъпквам нови пътища,
които сякаш само мене чакат.
И нося вътре в спомените младостта
и разпръсквам с нея мрака.
И я обичам, и я търся още,нея - младостта.
И я откривам всеки ден в очите на своите деца.
Изпитвам малко ревност, но и гордост затова,
че аз им завещах
да се опитват да дръпнат шалтера на времето
и да възкресяват изгорялото дърво от дървената прах.