БРАЦИГОВО-ЕДИН ГРАД НА ВЪСТАНИЯ,РАЗЦВЕТ И ЗАБРАВА!




Незнам дали се посещавали Пазарджишка област. Мястото, за което ще пиша сега се намира на около 24 км. южно от град Пазарджик - едно наистина живописно място с прекрасна природа и най-чистия въздух в Европа(според проучвания на НАСА от 2004г.). В град Брацигово можете да се насладите на чудесни пейзажи, да посетите старият квартал с неговите възрожденски къщи, да запалите свещ в църквата "Свети Йоан Предтеча", която е истински паметник на културата, защото е построена през 1833г. и се слави със своята камбанария -най-високата на Балканския полуостров. Прекрасна църква, наистина, и с още по-прекрасни хора, които се грижат за нейното поддържане и за пълната с цветя и гледана с много любов градина. Място, което наистина трябва да се посети!
Освен възрожденските къщи, страхотният климат, запазените паметници на културата- включително и много спомени от Априлското въстание), друг дар на природата за градчето са изворите с минерална вода.Чудесен дар наистина, но незнам защо никой си няма и идея как по-рационално да го използва. Преди години близо до извора имаше и баня с минерална вода. Но след множество ремонти и откривания винаги се стигаше и до неизменните закривания. Много жалко. Сега близо до изворите има модерен басейн в тон със съвременните изисквания, но изобщо не е същото. Подобни места има хиляди. Но както и да е! Отклоних се май от темата.
Искам да спомена и някои ястия, които са си типични за Брацигово. Първо идват брациговските милинки - правят се топчета от хлебно тесто, потапят се в мазнина(най-добре смес от олио, масло и свинска мас),нареждат се в тава едно до друго, а накрая се поръсват със смес от мазнина, сол и брашно- да стане като кашичка. Оставят се да втасат и се пекат. Невероятно вкусна закуска. Едно време ги правеха в градските фурни за хляб - да си оближеш пръстите!
Друго типично ястие е т.нар. "тепси кебап" - хапки от свинско месо, запържени в мазнина. После се изваждат, а в същата мазнина се пържи праз. Малко преди да се извади се слагат отново месцата и се поръсва с черен и червен пипер и сол. Страхотно!!!
И третото ястие, което ще спомена е "шупка-фасул" - когато стане готов зеления фасул се обира и се нанизва на низи, които се оставят да съхнат на проветриво място до зимата. След това се вари заедно със свински джолан и се запържва с олио и червен пипер преди изваждане. Вкусно!!!
Колкото и да пиша обаче,друго е човек лично да посети градчето и да види всичко с очите си. Иначе всичко остава просто думи.

ПОЖАР

И за нищо сълза аз не пролях.
За нищо и душата ми не трепна.
Не бях от камък, човек аз бях,
който луташе се в нощ беззвездна.
Гледах как край мен минаваше тъга-
аз махвах и за поздрав и я отминавах.
Покрай мен обвито бе в мъгла,
но виждах слънцето и бързо я забравях.
Закалих душата си и си надянах маска.
Обичах да воювам, да се боря.
И хем търсех грозното, хем се отвращавах.
Действах непрестанно, не обичах да говоря.
Много белези покриха тялото.
Още повече покриха и душата.
Научих се да търся кал,
дори да виждах пред себе си позлата.
И търсех нещо, даже го сънувах.
Събуждах се сутрин, потънала в пот.
Но какво търсех, за какво бленувах?
Не знаех. Но за него бих дала цял един живот.
И търсех ГО със странно озлобление.
Чувствах, че ГО губя и много ме болеше.
Исках да измисля жестоко отмъщение
и така ТО все по-далеч от мене беше.
За никого нямаше вече пощада.
Минавах и след себе си оставях пожар.
Търсех с нещо да изпълня дните си,
да възпламеня изгасналата жар.
И пак сънувах. И отново се будих.
И пак търсех, без да зная какво.
Преследвах незнайното и силно мразех,
но пак незнаех какво и без да зная защо.
И така минаваха годините
без да получа онзи безценен дар.
Без да получа своето просветление.
И просто се оставих в ръцете на времето.
Казах си:"Да живея днес. А след мен-ПОЖАР!"

РОБСТВО

Познаваше добре живота и правилата му.
И чак до гроб щеше да се кланя пред всичко и пред всеки
и да живее като роб.
Загуби и малкото смелост, която бе му останала.
Отрече всичко- и себе си, и Бог.
Превърна се във жива сянка.
И живя като роб.
Сънуваше се често -виждаше се много храбър,
крещеше силно и размахваше пръст.
Но на сутринта пак доземи се кланяше
и носеше гордо робския кръст.
Не бе роден страхливец.
Беше се родил беден и свободен. Но забогатя.
И пред свободата предпочете златото и суетата.
Богатството държеше го във плен.
Иначе душата му бе бедна.
И със парите си сваляше звезди,
а душата му бе твърде земна.
Мразеше да бъде роб.
Но обичаше това, което робството му даде.
Живееше спокоен, безгрижен живот.
А в замяна в робство се продаде.
Робство не друго, а духовно,
което му завързваше езика и очите.
И тъй като беше и робство благородно-запушваше му и ушите.
И той отхвърляше всичко, което кажеше, видеше и чуеше,
защото беше роб.
И защото щеше да вярва,
че и в робството си е свободен чак до гроб.

Липсата на човеколюбие или
защо българинът е второ качество човек



Неотдавна гледах едно телевизионно предаване, в което даваха репортаж от изложение за сирена в Италия. Изложение на сирене-голяма работа! Но кое ме впечатли и до голяма степен ме ядоса: на въпросното изложение участваха и български продукти, имаше видове сирена, които не съм и мислила че се правят в нашата родина. А това, което ме ядоса е , че явно трябва да отида до Италия, за да опитам истинско българско сирене. И се запитах :защо аз и моите деца трябва да ядем някакво подобие на храна-млечни продукти без мляко, салами без месо, хляб с оцветители, избелители и подобрители. Защо истинските български продукти с високо качество отиват в чужбина.
Защо млекопроизводителите фалират, а тировете пълни със сухо мляко се увеличават.
Защо българската земя пустее, а ядем картофи от Египет, ягоди от Израел, дини от Иран, домати и краставици от Турция, сини сливи от Гърция......
И тогава си казах, че явно аз съм човек, ама някак второ качество. И затова май хапвам храна второ качество, нося дрехи второ качество, ползвам здравни услуги пак второ качество. Незнам кой е виновен за това, че нищо не произвеждаме, а всичко внасяме, пък и не ме интересува. Аз не съм политик, че да обвинявам и да търся вина упредимно у другите. Аз мога да направя нещо, което зависи от мен -в магазина търся продукт с етикет "Произведено в България" и дори да е малко по- скъп от вносните стоки се чувствам по-добре като знам, че е дошло от собствената ми земя.

КРЕПОСТИ И КУЛИ


Издигна крепост и ме затвори в нея.
Обрече ме във нея да живея.
Затвори ме във кула без прозорци и врати.
Единствената връзка с всичко външно беше ти.
Научи ме да съществувам по твоя маниер.
Лиши ме от храна не друга, а духовна.
Подхранваше ме само със злоба към света,
която беше пагубна за мен - смъртоносна и отровна.
Даваше ми всеки ден по малки дози
от твоето огорчение и твоя яд.
Накара ме да се отрека от всичко -
от хора, от живот и свят.
Свикна ме да виждам с твоите очи,
да дишам, кажеш ли ми:"Може".
С думи толкова красиви заличи
онзи глас във мене-силен и тревожен.
Един ден ръка невидима разпръсна
облаците, сбрали се над моята кула. И разбрах -
бях свикнала да виждам само в теб живота.
И душата полумъртва проумя,
че си ме водил не към Рая,а към Голгота.
Заблъсках се със ярост във стените.
Знаех вече- за мене ти не бе спасител.
И заедно със болката от разкървавения ми юмрук
в главата ми кънтеше думата-"мъчител".
И те намразих силно, както бях те обичала преди-
безумно, лудо, страстно.
И съзрях в очите ти всичките злини,
които трупаше върху ми със години- безмилостно и властно.
Но и сега, след толкова години,
признавам ти едно- ти бе добър строител.
Издигайки кули нерушими
на чувствата ми бе добър рушител.
Незнам как съумях да се измъкна
от тази крепост без прозорци и врати.
Обичах я, обичах да съм несвободна,
тъй както ме беше учил ти.
Сега се уча пак, но да съм свободна.
Опитвам се да науча теб дори.
И за тази цел ще те затворя
в кула без прозорци и врати!

ГОНИТБИ С ВЯТЪРА


- Върни се победител! Ще те обсипя с лаври.
Ще те обичам много и ще ти простя,
че тръгваш, за да плюеш срещу вятъра
и ме оставяш тук сама.

- Да, тръгвам! Затова прости ми.
Аз трябва да се боря срещу вятъра и да търся свобода.
И бога ми, аз искам да се върна -
като победител, с вдигната глава.
Ала незнам дали ще се завърна.
Незнам дали ще победя.
Ето защо сега ще те прегърна
и нека се оставим на мига.
Може вятъра да не надвия,
може и да не открия свобода,
може дори това, което имам да убия-
наречи го човешка суета,но аз трябва да замина!
Защото нещо вътре в мен напира
и ако не отида ще умра!
Погледни ме, чувствам се безкрайно смел и силен!
И едновременно с това безкрайно слаб и плах.
Чувствам се безкрайно грешен,
а знам, че не извършвам грях.
И чувствам.....ВСИЧКО!
Вътре в мен е като градина с хиляди цветя.
В която всяко цвете е красиво,
но в дъха си носи и смъртта.
И знам, че ще умра, но пак посягам-
вдишвам смъртоносния им аромат.
И чувствата ми са такива -
смъртоносни, но не могат да се спрат.
За добро или за зло - отивам.
Ти оставаш - за добро или за зло.
Извини ме, ала думи не намирам.
Но за какво са думи, за какво?
Ако се върна посрещни ме с радост.
Ако ли не - плачи за моята младост.
Излез навън и просто помълчи.
И нека вятърът изсуши твоите сълзи.

Винаги съм знаела, че искам да се занимавам с нещо, в което се влага някакво творчество. Може би затова точни науки като математика и физика са ми тооооолкова далечни. Скука, скука и пак скука. Кажи ми "математика" и мозъкът ми моментално блокира и отказва да даде каквато и да е информация по въпроса. Пълен блокаж на системата. Но пък системата веднага ще се разблокира, ако стане въпрос за литература, музика, рисуване или нещо от този сорт. Падам си по тези неща, които моята "половинка" нарича "дъра-бъра, дъра-бъра".Е, незнам дали противоположностите се привличат, защото вече споменах, че не съм много наясно с физичните закони, но това е факт-той търси логика във всичко, а аз го удрям на чувства, пък каквото стане. Затова понякога ми идва отвътре да седна и да напиша нещо. Не твърдя, че има голяма литературна стойност, но това ми напира от душата и за това пиша. Аматьорска работа, но това като че ли е част от дълго търсеното съпрекосновение с творческото, с различното, с неежедневното. Ще се радвам, ако споделите мнения, пък били те и критични.